Новосъздаденият Софийски арбитражен съд при Сдружение „За развитие на правото в България” (САС при СЗРПБ) е независима правораздавателна институция, разрешаваща имуществени спорове. Посредством арбитражната процедура, залегнала в текстовете на ЗМТА*, две страни имат възможност да поверят разрешаването на един евентуален бъдещ спор помежду им на недържавен правораздавателен орган, към който изпитват доверие.
Именно доверието е ключовият момент в нашата дейност. Идеята за създаването на САС при СЗРПБ не е да бъде наказателен инструмент, обслужващ единствено нечии частни бизнес интереси, а да се утвърдим като институция, асоциираща се в общественото пространство с престиж, сигурност и професионализъм, посредством юридическа дейност, осигуряваща справедливост.
Много често хората си задават въпроса, дали избягвайки компетентността на редовните държавни съдилища, не поверяват делата и имуществените си интереси на нещо непознато и опасно. Трябва да призная, че опасенията им са основателни и не са случайни. По силата на делегираната им от закона възможност, арбитражните съдилища притежават власт, а всяка неконтролируема власт може да бъде опасна.
Вярно е, че процедурата по реда на чл. 47 от ЗМТА може да внесе коректив в даден казус, но Върховният касационен съд може да контролира единствено арбитрируемостта на спора и правото на защита, не и правилността на арбитражното решение.
Затова именно човешкият елемент, съставът на арбитрите, е този който следва да спечели уважението на хората, търсещи защита на интересите си посредством арбитриране. Времето е най-сигурният критерий за качеството на нашата работа и затова ние от самото си създаване се стремим да изградим облик на една истински независима правораздавателна институция. Арбитражът действително представлява „частен съд”, но САС при СЗРПБ не е нечий частен съд и всеки, гласувал ни доверие, може да потърси защита пред нас и да получи справедливост.
Желанието ни е САС при СЗРПБ да се превърне в предпочитана правораздавателна институция не за познати бизнес кръгове, а за всеки един правен субект в страната, независимо дали е физическо или юридическо лице и независимо от финансовото му състояние и положението му в обществото.
Дотук в най-общи линии описах елемента на справедливост в нашата дейност. Ще добавя единствено мнението ми на дългогодишен и потомствен юрист, че недобросъвестният съдник може да оправдае много лесно едно неправилно и неморално свое решение, скривайки се зад т. нар. „правен формализъм”.
Какво представлява той? В годините правото е изградило институти, за да гарантира функционалността на дейността си и за да постигне справедливост. Например, съществува забрана да се доказват посредством свидетелски показания плащания на големи суми пари, за да се избегнат злоупотреби с „нагласени” свидетели. Тоест, човек трябва да знае, че когато плаща, следва да си осигури писмени доказатетелства за този факт. Същото се отнася и до доказване съдържанието на писмени договори. Не може посредством свидетели да се изменят и допълват клаузите на писмения акт, защото противното би го обезмислило и би внесло елемент на несигурност в правния мир.
Формализмът обаче съществува и под една друга форма – и именно срещу нея имам своите възражения. Ще започна с пример: след приемането на новия гражданско-процесуален кодекс, със срока на отговора се преклудират (изтичат) всички срокове за възражения. Тоест, ако едно вземане е погасено по давност, но длъжникът не възрази с отговора на исковата молба, а го направи по-късно – например в първото по делото заседание – то възражението му не се приема. Или ако представи разписка за плащане, по-късно в процеса – след като сроковете за доказателства са изтекли – тя не се приема. Идеята на законодателя вероятно е била да ускори процеса, но нима едно възражение в първото заседание би забавило делото? Или представянето на документ за плащане? Дори да се наложи провеждане на още едно заседание, за да се провери автентичността на разписката, нима все пак идеята на правото не е да се установи истината, вместо да се залага на „процедури”! Това са примери за ненужен формализъм, който не носи справедливост. Хората го знаят много добре и не случайно мнението им за дейността на магистратите не е особено високо. Да не говорим за случаи, в които недобросъвестен съдия „открива” порок в исковата молба в третото заседание по делото и оставя производството без движение, за да се доуточняло нещо. Така се изготвя нов доклад и вече пропуснатите срокове се санират (възстановяват) – т. е. понякога може да се заобиколи формалната процедура и да се помогне на дадена страна при определени обстоятелства.
Примерът, който дадох, има за цел да посочи, че именно човекът е този, който следва да съблюдава за справедливостта. Защото не е открита процедура, която да може да избегне човешкия елемент в правораздаването. Арбитърът на спора, независимо дали е държавен или частен, следва да бъде почтен и съвестен в дейността си.
С това отговарям на опасенията от поверяването на споровете на арбитраж, изложени по-горе. И в съда и в арбитражните съдилища има съвестни и почтени хора. Разликата е, че в държавния съд ти не избираш съдника, а ти го „натрапват”, докато в арбитражния съд ти сам си му се доверил. Именно затова САС при СЗРПБ се бори за доверието на хората.
А тъй като арбитражното производство, макар и ръководейки се от основните принципи на държавното правораздаване, не ги следва сляпо, то в едно арбитражно дело арбитърът има възможност да постигне справедливо отсъждане, по-близко до нуждите на хората в реалния живот.
Ще изтъкна и едно друго предимство на арбитражта процедура – бързината. Фактите показват, че държавата се е отказала, не желае или не може да осигури бърз процес. Това влошава икономическия климат и хората стават по-бедни. Дискутирайки върху съдебната система, фокусът на обществото най-често е насочен към справедливостта, а се пренебрегва един съществен елемент в правораздаването, по който България се нарежда на непрестижно място сред останалата част от Европа. Публична тайна е, че делата се точат с години. Няма да навлизам в подробности за причините за това. Единствено ще изтъкна нашите предимства.
Стремежът на САС при СЗРПБ е да осигури един бърз процес, в който страните да изложат доводите си в спора, да представят доказателствата си и да се стигне до същинското му решаване. Веднъж призована пред арбитражния съд, страната не би имала възможността да бави делото. Всеки един, опитващ в тази посока, ще остане силно разочарован от нашата твърда непоколебимост да наблегнем на правото в спора вместо на споровете в правото. Ние осигуряваме на страните еднаква възможност за защита на интересите им, но няма да толерираме опитите, чрез процедурни прийоми и необосновани доказателствени искания да се създават предпоставки единствено за печелене на време.
В англо-саксонската система съдията прави предварително изслушване на страните, в което на прост и разбираем език изяснява позициите в спора. След това указва на страните не само коя какво ще доказва, но и какво ще бъде решението в случай на доказване на определени факти. Идеята на правораздаването не е да се черпят права от процедурни прийоми, а единствено от договорите. В процедурата пред САС при СЗРПБ ще се стремим именно към такъв модел на правораздаване.
По отношение на обвиненията в събиране на „големи такси” от арбитражните съдилища: по принцип при искове за по-малки суми таксите на държавния съд са по-ниски. Това се дължи на обстоятелството, че разходите за всяко едно отделно дело в арбитражните съдилища са по-големи. Държавният съд разполага с материална база, служители с осигуренао възнаграждение и др. подобни. При по-големи искове арбитражът има очевидно преимущество откъм финансово измерение. Таксата в съда е 4 % за първа инстанция и по 2 % за втора инстанция и касационното производство пред ВКС**, което сумарно прави 8 %. В арбитражното производство пред САС при СЗРПБ таксите прогресивно намаляват в процентно изражение и стават значително по-ниски от тези на съда.
Длъжниците се оплакват, когато за дълг от 20 лева ги осъдят да заплатят разноски от 1000 лева, но не бива да се забравя, че това се случва и при държавното правораздаване – тези разноски са цената на адвокатската защита, която, независимо от цената на иска, минимално е 600 лева на дело, както и таксите пред съда – минимум 50 лева, пред ЧСИ и т. н.
На тези длъжници ще напомня, че ако не дават повод за делата и си плащат редовно задълженията, няма да провокират тези разходи.
Чуват се и възражения по отношение на това, че арбитражното производство е едноинстанционно и окончателнo, т. е., че загубилата страна не може да обжалва решението. Ще напомня, че решенията на държавните съдилища също стават окончателни в един момент (тези на ВКС и второинстанционните с по-малки искове) и основната разлика е, че делата се точат с години, което ползва единствено неизправните длъжници.
Проблемът за нас се състои в това дали страната е изправна в спора, а не дали неизпълният задължението си се оплаква, че много бързо е бил осъден и не може да обжалва, за да забави още малко кредиторите си. Това са вредни навици, създадени от системата на държавното правораздаване, срещу които се борим.
* Закон за международния търговски арбитраж /бел. авт./
** Върховен касационен съд /бел. авт./